Еко пътека връх Грохотен

Събота, чудно време, нямаме ангажименти и решихме да се разходим, къде, къде до връх Грохотен над Своге. Четох, че еко пътеката до върха е обновена и реновирана. Тръгва се от ул. „Ивайло“ на града, след последните къщи, има табела. Там оставихме колата, може и по-нагоре, има доста уширения. Ние нали сме „големи“ планинари тръгнахме от самото начало, по асфалтовия път, който е около 500-600 м., не е много, но за сметка на това денивелацията е голяма, та ако не ви се катери, спрете по-нагоре колата. Иначе пътеката, всъщност е коларски път, изключително приятен маршрут със страхотни гледки, пейки и беседки. Минава се през нещо като вилна зона на Своге, има дървени указателни табели (снимка) на почти всяко разклонение, но ако няма просто се държи дясното разклонение. На няколко места има информационни табла, съдържащи информация за флората и фауната в околността, геоложката рамка на местността. На всяко табло е изобразена карта с точното местоположение, на което се намира самата табела.

Целия маршрут е около 4 км. в посока, не е много, но за сметка на това има няколко по-стръмни участъка, които обаче са лесни, защото пътя е благоприятен, няма камъни, не е тесен, с две думи чудесно място за разходка, препоръчвам.

На връщане в Своге намерихме много добро ресторантче „Soleil“ се казва, хубава храна, хубави цени и него го препоръчвам.

Самобор – Милано – Грац – Печ

 

Отново едно малко по-различно пътуваме, тръгваме четирима, връщаме се трима. Нашата голяма дъщеря вече е студентка, избра да учи в Милано, а ние решихме, че това е повод за поредното ни пътешествие. Ние сме минималисти, събрахме багажа в два куфара, натоварихме го, както и част от багажа на нейна приятелка, която също избра Милано и така на 30 август рано сутринта „кервана“ потегли. В Загреб сме били няколко пъти, затова разделихме пътя с нощувка в Самобор, на около 20 км от Загреб. Въпреки, че беше леко дъждовно, успяхме да се насладим на изключително чаровното градче. Разходихме се по уличките, покрай река Градна, вечеряхме вкусно в едно ресторантче на площад „Крал Томислав“. Опитахме и прословутата крем пита, която е символ на града. Не бих казала, че е нещо нечувано, но аз не обичам сладко, та очевидно не можах да я оценя по достойнство, но пък е добре да се пробва.

Нямаше как да пропуснем и един от най-големите и добре запазени замъци в Хърватия, замъка Тракосчан, който е построен през 12-13 век. Според наличните източници  замъкът е бил собственост на благородническия род фон Цили, който в онези години се разпорежда с цялата област Загорие. След това в средата на 16 век преминава във владение на рода Драшковичи, превърнали го в своя фамилна резиденция. Има подробно родословно дърво, което проследява рода до последния наследник роден 2014 г.

Сега замъкът е музей с постоянна експозиция от 1954 г., отворен е целогодишно за посещения и разполага с богата колекция от оръжия, средновековни мебели, както и множество портрети на членовете на рода Драшковичи. Особено богата е библиотеката на замъка с книги на различни езици от областта на земеделието, фотографията, лова, медицината, кулинарията, правото и др.

Около замъка има красив парк с езеро, който беше пълен със семейства с малки деца дошли на разходка. Ние разгледахме само замъка, защото ни чакаше още доста път до крайната дестинация.

Направихме си еднодневна екскурзия и до Павия и Пиаченца, красиви, автентични, чаровни, типичните ломбардски градчета.  

И Пиаченца...

За Милано съм писала, а и каквото и да се напише все ще е малко, трябва да се види. Разхождахме се, похапнахме хубава храна, настанихме детето в общежитието и със смесени чувства на гордост, надежда, лека тъга, че се разделяме, поехме към Австрия.

Алпите, не бяхме ходили до сега, прекосихме ги в частта от Италия за Австрия, толкова красиво и величествено, водопади се спускаха от отвесните скали, на където и да погледнеш гледките са невероятни. Минахме през красиви малки селца и градчета, дървени вили и къщи с прекрасни дворове и отрупани с цветя тераси и прозорци като от приказките.

Разгледахме Грац на бързо, защото отново заваля дъжд, но си обещахме да се върнем. Видяхме кафе Муринзел на река Мур, което прилича на мида. Сградата на Галерията за съвременно изкуство,  която прилича на подводница и се откроява между внушителната иначе архитектура на града. За сметка на кратката ни разходка обаче намерихме невероятна кръчма в която добре хапнахме шницели, ребра, вурстчета гарнирани с австрийска бира.

Следващата ни дестинация беше езерото Балатон и град Печ в Унгария. Пресичайки границата веднага се вижда разликата между двете държави, но макар и не богата държавата, унгарските села и градчета бяха доста добре поддържани, къщите спретнати, а курортите около езерото застинали във времето, но поддържани перфектно.

Последната ни спирка беше в градчето Печ в южната част на Унгария, което съчетава смесица от римска, османска и разбира се комунистическа архитектура, и всъщност е изключително цветно и приятно. Центърът на града е красив площад от който излизат 12 улици, чието име не мога да произнеса, разбира се. Имаше фестивал на общностите на който се представяха местни храни и култура. Насладихме се и ние на богата програма от музика, песни и танци. Над площада е джамията на Паша Касим, която е запазена в оригиналния си вид и красиво осветена вечер. Разходихме се, опитахме и местната кухня, печката бира, вкусна и на изключително приятни цени. Четох, че в града се намира най-стария университет в Унгария, основан през 1367 г. и в него се обучават над 30 хил. студенти. Катедралата на епархията на Печ, също е внушителна, а в близост до нея има галерия с величествени скулптури на апостоли с височина два метра.

Прекрасно градче, с удоволствие бих се върнала отново!

Сякаш беше вчера, когато ставах и лягах с мисълта за дете. Сякаш беше вчера, когато минахме през не леката битка с едничкото желание за рожба, а сега тя отлетя. Дадохме й криле, научихме я да лети, колко високо, от нея зависи. Моята бъдеща д-р Деси, единствено й желая да е смела и целеустремена, както до сега, и да е здрава, другото го може.

Нямаше сълзи, нямаше драматични раздели, защото ние знаем, че тя ще се справи, свършили сме си работата, тя също знае, че сте се справи, но само попита – не може ли да се преместите да живеете тук? Разбира се, че можем, за тях двете и на луната бихме живели, и тунел до долната земя бихме прокопали, но това е нейния път, ще го извърви сама, а ние винаги ще сме зад нея, подкрепящи я, без значение какво ще реши и направи.

До нови срещи!

Стефи и Добри