Самотраки – островът на водите, козите и древните мистерии

Има острови, на които човек отива заради плажовете. Има и такива, на които отива заради историята. А има и острови, които сякаш не могат да бъдат побрани в една дума. Самотраки е от последните.

Тук планината се спуска почти директно към морето, реките слизат от склоновете ѝ и образуват водопади и естествени каменни басейни, наричани от местните ватрес, а между старите каменни къщи и тесните улички се крие история, започнала хилядолетия преди днешните туристи да открият острова.

Самотраки не е остров на лъскавите курорти. Той е див, зелен, каменист и малко мистичен. И точно това е неговият чар.

Пристигането на острова става през Камариотиса, главният пристанищен град. Хубаво е да се има предвид, че на острова има само един супермаркет Папаниколао, който го нямаше в гугъл, докладвахме го и вече е добавен. Още със слизането на острова сякаш попаднахме в Гърция преди 15 г. В средата на острова е планината Саос, с най-висок връх Фенгари, който е 1611 метра. Името му означава „Луна“ и според старото предание планината е толкова висока, че сякаш скрива Луната.

Самотраки има и своята особена „визитна картичка“ козите. Те са навсякъде. Изобразени са върху тениски, чанти и бандани в сувенирните магазини, но много по-интересно е да ги видите извън тях, по пътищата, край морето, върху склоновете, а понякога дори кацнали върху клоните на дърветата.

Козите са част от пейзажа на острова и от местната кухня. Те пасат свободно, включително в близост до морето, а месото им е една от характерните местни храни.

Недалеч от Камариотиса се намира Палеополи – древната част на острова. Тук се намира Светилището на Великите богове, едно от най-значимите древногръцки светилища, разположено в подножието на планината Фенгари. Това е от онези места, които не просто разглеждаш, а усещаш. Сред останките от древните сгради е трудно да не си представиш хората, които преди хилядолетия са идвали тук, за да участват в тайнствените мистерии на Самотраки. Те са били посветени на Великите богове, наричани Кабири, божества, свързвани със защитата на мореплавателите и с мистериозни ритуали.

И именно тук е намерена една от най-разпознаваемите статуи в света Нике от Самотраки. Крилатата богиня на победата е изваяна през II век пр.н.е. и днес оригиналът е сред най-ценните произведения в Лувър.

В археологическия комплекс е и Археологическия музей на Самотраки, където историята на светилището и находките от него могат да бъдат видени в по-голям контекст.

След древните руини и тежестта на историята морето идва като естествено продължение на деня – чисто, прохладно и някак първично, точно като самия остров. Почти целия остров е опасан с плажове, но за съжаление доста каменисти.

Хора е старата столица на острова, построена навътре в планината, на място, което е давало защита на жителите от пирати. До днес са запазени тесните калдъръмени улички, старите каменни къщи и останките от генуезките укрепления. На острова има няколко генуезките кули, които са сред важните исторически паметници на острова и интересен пример за късновизантийска укрепителна архитектура на гръцка територия.

Тук се намира и най-старата фурна на острова, която датира от 1853 г. и продължава да работи и днес. През летния сезон, от края на май до края на август, работи с нормално работно време, а през останалата част от годината отваря в определени дни, за да осигури хляб на местните жители.

В подножието на Саос се намира малкото селище Терма. Селото е известно със своите минерални извори, познати още от византийско време. Водата излиза от земята изключително гореща, а в басейните температурата е около 38–41 градуса. Оттук се тръгва и за първата тройка от водопадите на острова, като до третия трудно се стига вече, тъй като няма ясно очертана пътека.

Следващата тройка, дори по-популярни водопади се стига пеша по пътека, която започва при кулата на Фония. Автомобилът се оставя на паркинг до главния път, а след това започва преходът. Първият водопад, Грия, известен и като Фония, е най-достъпният. До него се стига за около 30 минути. Следва Герания – още около 20 минути и вече малко повече усилия, защото пътеката става по-стръмна. Въпреки че е по-малък, Герания често е определян като най-живописния от трите. Водата е прозрачна и зелена, а пространството пред водопада е приятно за почивка и къпане. До третият Клидоси преходът е значително по-дълъг и отнема повече от два часа и пътеката е трудно откриваема, не стигнахме до него.

Опитахме и местната занаятчийска бира, която носи името Fonias. Тя се произвежда в пивоварна край Камариотиса и е кръстена именно на прочутата река и водопадите в планината.

Самотраки не е остров за хора, които търсят безкрайни пясъчни плажове. Тук морето е по-диво, а бреговете основно са каменисти, както писах по-напред.

Пахия Амос е голямото изключение, единственият голям пясъчен плаж на острова, достъпен по суша. Намира се в южната част на Самотраки. Оттук се организират разходки с каяк или лодка към някои от най-труднодостъпните места по южния бряг.

Сред тях са Ватос, Катарти, Агелада и други малки, диви плажове, до които не може да се стигне с автомобил, ние ги разгледахме с дрона и преценихме, че няма да ходим до там.

Ходихме до друг характерен плаж Кипос, голям, доста по-див, но също толкова красив плаж с едри камъни.

Козето месо е сред най-характерните специалитети, а в планинското село Профитас Илиас, разположено на около 300 метра надморска височина, традиционните таверни са особено известни именно с него, разбира се не пропуснахме да го опитаме, няколко пъти ... Заслужава си разходката до там и заради панорамните гледки към морето и красивите залези. Опитахме и местното козе сирене, специфично е, но е вкусно.

Бих се върнала отново, именно заради усещането, че на това място природата и историята все още съществуват едновременно и че островът не се е опитал да промени себе си, за да бъде харесван, както и липсата на тълпи от туристи. Самотраки просто е останал такъв, какъвто е, див, зелен, каменист, спокоен сякаш времето е спряло

 До нови срещи!

Малага - Ронда - Гранада - Сивиля и Нерха

Поводът за това пътуване до Малага беше отново участие в полумаратон на нашата бегачка. Градът се оказа не само красива дестинация, но и домакин на едно истински вдъхновяващо спортно събитие с 12 хил. участника и още толкова „мажоретки“ като нас, което събра хора от различни държави и култури. Този тип спортни събития са доста вдъхновяващи, изпълнени с енергия, музика и подкрепа. 

И така пристигнахме в Малага на 14 март, деня преди полумаратона, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из града. Слънце, море, история, улиците и заведенията пълни с хора и неизбежно онова южняшко спокойствие те завладява веднага.

В Малага е добре да се посетят двата замъка Алказаба и Гибралфаро, комбинирания билет е 10 евро, а намаления е 5 евро. Алказаба е внушителна мавританска крепост, изградена през VIII век върху основите на по-стара римска структура, по времето на първия емир на Кордоба. В него ясно се вижда колко силно арабската архитектура е повлияла на облика на Южна Испания. Между двата замъка има изградена алея, която се издига стръмно до Гибралфаро. Изминава се за около 20-30 минути в зависимост от темпото. Гибралфаро е построен през X век с отбранителна цел да защитава Алказаба от нападения. Изкачването беше предизвикателно, но от върха се откриха панорамни гледки към цялата Малага и пристанището, арената за бикове и морето, което се простираше безкрайно.

В подножието на Алказаба се намира Римския амфитеатър, който е построен през I век пр.н.е. по времето на император Август. Дълго време е бил използван за обществени събития, преди да бъде изоставен и частично разрушен.

Катедралата на Малага също е доста внушителна, строена между XVI и XVIII век върху мястото на стара джамия. Интересното е, че катедралата остава недовършена – едната ѝ кула липсва, което ѝ е донесло прозвището „едноръката дама“. Малко като Саграда фамилия и сега беше в частичен ремонт. Около катедралата е историческият център на града, с интересни улички, площадчета и множество заведения. Музеят на Пикасо, къщата където е роден през 1881 г. (Casa Natal de Picasso) също се намира там.

След маратона поехме към Ронда, на около 100 км от малага – град, разположен драматично върху ръба на дълбок каньон, който разделя стария и новия град. Някои го наричат душата на Андалусия. Стартирахме разходката от парка с панорамните гледки (Alameda de José Antonio), който е разположен на ръба на каньона. В парка е изградена панорамна площадка за наблюдение на каньона След парка е арената за бикоборство Плаза де Торос.От тук произлиза специален стил в бикоборството, наречен Ронденьо. Много е лесно за ориентиране, защото забележителностите са последователно разположени. Новият мост (Puente Nuevo)  е една от емблемите на Ронда, висок е 98 метра.. Построен е през 1793 г., след като е бил изграждан в продължение на 40 години. Новият мост свързва старинната мавританска част и новите квартали, две части на двата бряга на каньона Тахо. 

Каса дел Рей Моро е т.нар. Дом на мавританския владетел. Намира се на ръба на каньона в старинната мавританска част. Огромната къща и красивите терасовидни градини пред нея наистина са в мавритански стил, но в къщата никога не е живял мавритански владетел. Тя била построена през 18-ти век, а още в края на 15-ти век маврите губят и последните контролирани от тях испански земи. Дворецът и градините могат да се разгледат от разстояние на една площадка точно вляво след Новия мост. От там се вижда и Старият мост.

Под моста има интересен водопад. За да стигнете до него, трябва да свиете по първата пряка вдясно, след като минете по Новия мост. Пряката извежда до красив площад, в задната част на който започва пътека, която се спуска в каньона. От пътеката може да се наблюдава водопада от няколко гледни точки. Пътеката отвежда до дъното на каньона под Новия мост. За да се мине по пътеката има такса, раздават и каски за обезопасяване на туристите.

На площад Plaza de la Duquesa de Parcent се намира Църквата Света Мария, която е била построена първоначално като джамия през 14 век, а по-късно е превърната в християнски храм. Има интересна архитектура и отличаваща се кула-камбанария. На същия площад е и Сградата на кметството на Ронда, построена през 1734 г. Манастирът Св. Изабел, също е съвсем близо до Кметството.

Ронда наистина трябва да се види, изключително живописно и колоритно местенце.

Севиля

Следващата спирка беше Севиля – град, който впечатлява с мащаб и атмосфера.

В центъра се издига Севилската катедрала – най-голямата готическа катедрала в света, строена между XV и XVI век върху мястото на бивша джамия. Тук се намира и гробницата на Христофор Колумб.

Площад Испания Направен е специално за някакво иберо-американско изложение през 1929 година. На площада има изградени мостчета и езерца и човек може да се разходи там с лодка. Част от площада е сградата на Военно-историческия музей. Площадът е част от градините Мария-Луиза в Севиля – красиво и много посещавано място. Тук са снимани и сцени от филма Междузвездни войни, и тъй като сме фенове на филма, не пропуснахме да пресъздадем и ние снимките.

Съвсем близо е замъка Алказар, който е построен през XIV век от крал Педро I върху основите на мавританска крепост. Интересното е, че и до днес се използва като кралска резиденция.

Разгледахме и Арената за борба с бикове (Plaza de Toros de la Real Maestranza). Това е едно от най-популярните места за почитателите на борби с бикове в Испания. Строена е в продължение на няколко десетилетия през XVIII век.

Стигнахме и до Torre del Oro – отбранителна кула от XIII век, използвана за защита на града по река Гуадалкивир, а днес превърната в морски музей.

Гранада

Последния ден от престоя ни тръгнахме за Гранада, намира се на около 130 километра североизточно от Малага, по магистралата за около час и половина пристигнахме. На връщане минахме покрай морето, за да спрем и в Нерха.

Гранада е разположена в подножието Сиера Невада, най-високата планина на Пиренейския полуостров.

Плаза де ла Романиа (Plaza de la Romanilla) – Разхождайки се в централната част на Гранада, човек преминава през множество големи и малки площади. Един от най-колоритните е площад със статуя на мъж и магаре, което носи баки с вода. Мъжът е продавач на вода, които в Южна са идвали от селските райони, лятно време в града, за да продават прясна вода.

Площад Биб-Рамбла (Plaza Bib-Rambla) - Един от емблематичните площади в самия център. Заобиколен е със сгради от 19-ти век и множество дървета, създаващи прохлада в горещите дни. 

Катедралата на Гранада е разположена в сърцето на града и е доста внушителна по размери. Построена е в началото на 16-ти век.

Площад Тринидад с птичките (Plaza de la Тrinidad), който е малък, но доста оживен и колоритен заради птичките и техните песни, които живеят в короните на дърветата.  

Разходката до Двореца Алхамбра е задължителна, невероятно място, парк, градини, шадравани, гледки, място, където архитектурата, водата и градините създават усещане за съвършен баланс. Построен е от маврите в края на 9-ти век като малка крепост върху основите на по-стара римска крепост. След това е преустройван неколкократно, като най-голям блясък и разцвет бележи през 13-ти век при управлението на емир Мохамед бен Ал-Ахмар. 

Разходихме се и из квартал Albaicín, който просто връща назад във времето – кварталът е запазил своя средновековен мавритански облик и е част от световното наследство на ЮНЕСКО.

Нерха

Последната спирка беше Нерха – малък, спокоен крайморски град.

Разходихме по уличките, полюбувахме се на морето от Балконът на Европа, панорамната тераса, изградена върху стара крепост, разрушена през XIX век по време на Наполеоновите войни. В Нерха е сниман и небезизвестния сериал от нашето детство Синьо лято.

Андалусия остава в съзнанието като място, което не просто се посещава, а се усеща. От оживените улици на Малага, през драматичните гледки на Ронда, до величието на Севиля и магнетичната атмосфера на Гранада, всяко място носи своя характер и история. Тук миналото не е просто запазено, то е живо. Мавританските дворци, готическите катедрали и тесните улички разказват истории за различни епохи, култури и хора, които са оставили своя отпечатък. А природата от планините на Сиера Невада до морския бряг при Нерха допълват тази картина по съвършен начин.

Това, което най-силно ще запомня, обаче не са само забележителностите, а усещането, топлината на хората, спокойният ритъм на живота и онази особена светлина, която прави всичко да изглежда малко по-красиво. Андалусия е място, към което човек неусетно иска да се върне отново.